ТРЯБВА ЛИ ВИНАГИ ДА УСПЯВАМЕ В ЖИВОТА

"Нека имаме спокойствието да приемаме нещата,
които не можем да променим, смелостта да
променяме нещата, които можем, и мъдростта
да правим разликата. "

ИЛИ

"Лудите, лудите, те да са живи!"

За тази публикация ме подтикна нещо, написано в Полетът на костенурката - тема от 20 юни от "Кладенецът на желанията". Искам да кажа, че авторът на блога - Лидия Стайкова - много ми харесва с нейния оптимизъм, желанието да вдъхне вяра на хората в успеха, чувството й за хумор и дори самоирония (виж тази й публикация - "Дали успехът ми се дължи на външният ми вид") и още куп неща. Изобщо много положителна и симпатична личност. И много толерантна щом търпи моите нахални поствания в блога й и не ги е изтрила. Още повече, че не съм и ученик (то учениците пишат по-грамотно от мен и не пропускат толкова много запетайки). Тогава, защо пиша това? Може би за да внеса малко лудост в здравия разум. Във всеки случай, не за да споря с нея, а да разберат учениците, ако изобщо прочетат това, две неща. Първо, че животът не е непрекъснат низ от победи (дори да го живееш правилно и да постъпваш умно), а непрекъсната борба и има случаи и ситуации, в които ще търпиш поражение, но важното е да ги приемаш като нещо нормално и да продължаваш нататък, след тях ще дойдат и победи. И второто, което може би е по-важно, но и по-трудно за разбиране, и за моя радост се случва доста по-рядко в живота на човека, че има ситуации, в които е по-достойно да застанеш на губещата страна. И затова не приемам мотото, което съм сложил в началото и което заимствах от финала на спомената публикация в Полетът на костенурката. Още повече, че ние българите имаме слабостта да обявяваме много неща за такива, които не зависят от нас и много често си пасуваме в трудни ситуации. Ситуации в които, може би лично от нас, поотделно и да не зависят, но от всички нас заедно, положително зависят. Но оправданието ние вече си го имаме. И така започвам дълбокомислените си разсъждения, като предварително се извинявам, ако са досадни за някого.
Нека започнем с един далечен пример от началото на ХІХ век в Русия. Един човек -Чаадаев публикува някакво си "Философско писмо", в което казва доста неприятни истина за властите, относно страната си. Царят е раздразнен, защото официалната преса тръби, че всичко в държавата тече по мед и масло. Царя може да направи всичко и го прави - спира списанието, което е публикувало писмото, уволнява цензора, който го е пуснал. Но какво да прави с автора? Не е много удобно да го прати в Сибир, защото той е висш аристократ и това ще напомни за неотдавнашната му сурова разправа с декабристите. А и още нещо - ще разруши мита от една страна, че той е либерален монарх, а друга мита, че няма разумни сили в обществото, които да са недоволни от неговото управление. Но обществото и недоволните все пак трябва да бъдат сплашени и тогава Чаадаев е обявен от царя за луд. В онази Русия никой не смее да подложи на съмнение тази височайша диагноза, на главния лекар в държавата. Никой вече не смее да се среща с опасния болен, да общува и говори с него и т. н. Представете си какво мъчение и каква гавра е това за един интелигентен и умен човек, който живее в центъра на Москва, но се чувства дори по-зле, отколкото ако да беше заточен в Сибир. Пълна изолация и мижитурщина от страна на обществото. Какво прави Чаадаев? Той разбира, че е обречен на провал и тотална загуба в тази ситуация. Е, може да я избегне, трябва само да се разкае, публично - иначе, живот по-лош и от заточение в Сибир. Заточените там декабристи, много от които негови другари и приятели, са герои и мъченици, а той е просто луд. Цялото общество сковано от страха, с много малко изключения, приема тази "диагноза". Чаадаев избира съзнателно поражението. До края на живота си, той живее достойно като с редките си публични появи, при които никой не смее да го доближи и заговори (а и той не се стреми към това за да не навреди на приятелите си) само с безупречното си облекло, държане и мъжествено поведение прави такова впечатление на всички, включително и на враговете си, че моралната победа е на негова страна. Но цената е - пълно поражение в личен, житейски план. Неговите Философски писма, които продължава да пише и "Апология на лудия", остават забранени и неиздадени още цяло столетие и стигат да нас само благодарение на верните му последователи (той не успява да създаде семейство и затова няма и деца и наследници). Ето един човек, който съзнателно избира поражението пред успеха в живота.
Но да стъпим на българска почва и да си припомним нещо, което е малко по-оптимистично. Вярвали ли са апостолите на априлското въстание, (особено след неуспеха на Старозагорското въстание година преди това), че ще успеят със собствени сили, на българския невъоръжен народ, да премахнат турското иго/робство/владичество. С пушки кремъклийки и черешови топчета, срещу модерно въоръжената редовната турска армия тук, както казва Вазов, "во чрево адово". Вярвали ли са участниците във въстанието в това. Мнозина положително са искали да вярват и са вярвали на емоционално ниво, но с разума си са разбирали, че това ще е чудо и нормално не може да се случи. Надявали са се Европа да се намеси. Затова и Ботев тръгва с четата си вече след като е знаел за неуспеха на въстанието. Затова и Вазов нарича тази вяра "пиянството на един народ". Защото тя не може да почива на здрав разум. От тук и думите му: "Лудите, лудите, те да са живи!". На тях България дължи свободата си. Защо тогава са тръгнали да вдигат бунт. По същата причина, по която Кочо Честименски се самоубива в Перущица. Не защото са били луди, а защото са избрали в един момент смъртта и поражението пред живота в робство. От гледна точка на здравия разум и мъдростта, то си е чиста лудост. Оптимистичния финал - свободата на България, за наша радост, тъкмо в тоя случай е дошъл само след няколко години. Не след век, както е при Чаадаев. И както е случая с редица други български въстаници срещу турското робство от времето на Петър Делян, та чак до участниците в Чипровското въстание (водачите и идеолозите му са Петър Парчевич и Бетър-Богдан) и тези от Велчовата завера (Велчо Джамдижята и капитан Георги Мамарчев). Не ми се вярва тези хора да са били наивни оптимисти. Всички те са били широко образовани и интелигентни, с добро обществено положение. Но не са можели да живеят спокойно и да гонят успеха в живота. С парите, които е имал и е хвърлил във въстанието Петър Делян е можел да си живее спокойно в странство, а капитан Георги Мамарчев го е чакала, ако не блестяща, то поне много добра кариера в руската армия. Велчо Джамджията също е можел да просперира в Турската империя и го е правил, но в един момент се е отказал да продължи по пътя на успеха и е увиснал на въжето. Не мога да повярвам, че всички тези хора не са съзнавали, колко жалък е шансът им за успех и че той (успеха) изобщо не зависи от тях самите, а от обстоятелства, които не са им подвластни и шансът е нищожно малък. Те обаче избират не успеха, а достойното поведение. Иначе не биха могли да живеят и затова именно са велики, а не че са били просто достатъчно наивни, глупави, луди или жадни за власт.
Нека вземем и един пример от ХХ век, с който да завършим. Чехия 1968 година. Нахлуването на Съветската армия. Дубчек разбира, че съпротивата е безсмислена, тя само би увеличила жертвите от страна на чехите и издава заповед Чешката армията, да не оказва никаква съпротива. Няма смисъл. Той много добре знае, какво става в Унгария през 1956 година. Войниците изпълняват заповедта на своя главнокомандващ, те затова са войници. Но какво правят цивилните чехи, които също помнят 56-та година в Унгария? Те не са войници и заповедите не са за тях. Те застават с телата си пред съветските танкове. Нима те са били толкова глупави, че да не разбират, че без армията (а дори и с нея), без оръжие, съпротивата е безсмислена, че поражението е неминуемо, че няма да надделеят над мощта на армиите на Варшавския договор, че Запада нямай да им помогне, както не е помогнал и на унгарците през 1956 г. Разбира се, те не са луди, но те не могат да приемат съветската намеса, те няма да се уважават, ако си останат кротко по домовете. Те избират поражението. Никой в цяла Чехословакия в онзи момент дори и по-върховете близо до властта (тази вечна изкусителка) не се намира да подпише дори и пост фактум Писмото, с което уж била извикана на помощ съветската армия. Никой не иска да се покрие с този позор в очите на обществото, дори и онези, които след това започват да управляват под съветска диктовка. И те не искат да поемат такъв срам! Тогава Чехословакия избира поражението, а не успеха с цената на позора. И съвсем накрая една лична съдба. Тази на Ян Палах. Неговият избор е най-голямото поражение в живота, неговата противоположност - смъртта. Но и това не му е достатъчно на този чешки студент, той избира това поражение да стане по един крайно мъчителен начин - самоизгаряне. Да избереш едно такова поражение, когато си в разцвета на силите си, е много тежко решение и дано на никой вече не му се налага да прави такъв избор. Но явно цената не за победата, а просто за оцеляването - да живееш под съветска власт, след като си вкусил свободата, е прекалено висока за него.
И съвсем, съвсем накрая. За министър Даниел Вълчев, макар той надали ще прочете това. Понеже той попита, какво да прави до се самозапали ли, след като нямало пари в държавата за учителските заплати и по този начин косвено се подигра с паметта на Ян Палах. Ако той имаше достойнство, то щеше да знае какво да направи. Ако наистина не е съгласен с водената от този кабинет политика и вярва, че заплатите на учителите, трябва да бъдат увеличени (и то не с мизерните десет процента), и ако имаше наистина чувство за собствено достойнство, и то не беше заслепено от властолюбие и сребролюбие (нямам предвид заплатата му на министър, а възможността за други източници на доходи поради властническата му позиция), той просто щеше да си подаде оставката. Това обаче е трудно решение и също е пример, че не е лесно да избереш поражението като запазиш достойнството си, пред недостойния, но все пак успех и просперитет в личен план.
Затова горния афоризъм бих заменил с мисълта: "Дано, когато това се случи, да имаме силата да изберем поражението в името на достойното поведение, и да имаме късмет да не ни се налага да правим този избор."
И за да не изглежда, че само давам акъл на чужд гръб, обещавам, че в началото на другата седмица (петък, събота и неделя няма да съм в София и няма да имам компютър под ръка) ще опиша един случай за победите, пораженията и достойното поведение от моя личен живот. Един случай, при който попаднах в ситуацията, да избирам между успеха и едно трудно бъдеще, ситуация в която, за моя жалост, не успях да постъпя по-най достойния начин. И цената, която трябваше да платя за това. В никакъв случай не изглеждам там като герой. Дори и по принуда като Мики Маус.