Една банална история (част първа)

Явно съм импулсивен човек и под въздействие на емоцията казвам нещо, а после като се размисля разбирам, че нещата не са така прости, както са ми изглеждали в първия момент. Така и с обещанието ми като се върна в София да опиша един случай от личния си живот. После като размислих, осъзнах, че в този разказ ще бъдат засегнати и други лица (които и да им сменя имената, хората които ме познават ще разберат, за кого става дума) от които нямам разрешение да описвам тези събития и може да се почувстват засегнати, а аз в никакъв случай не бих искал да сторя това. А и още нещо ме спираше - не исках да изглежда, че се оплаквам от живота си. Защото нямам основание да се оплаквам и не искам да се оплаквам. Така че реших, още преди да се върна, че нищо няма да пиша.
После обаче си казах, кой знае какво ще си помислят хората за мен, като написах, че в един случай съм постъпил не по-най добрия начин. Ще решат че съм извършил кой знае каква подлост, ще ме вземат за някой мръсник и подлец и не знам още какво (пък аз държа на честа си), а и не е хубаво да не си изпълнява човек обещанията. Затова стигнах до един компромисен вариант, което е най-лошото от гледна точка на четенето, защото само ще маркирам нещата да стане ясно какво съм имал предвид, но няма да разкажа историята с подробности, а само това би представлявало интерес за читателя. Та ето я случката (имената разбира се са променени).
Като млад бях доста симпатичен и духовит и привличах вниманието на момичетата. Хубавите момичета привличаха и моето внимание, но особено се захласвах по една моя позната, която освен че ме привличаше чисто физически, ме впечатляваше и с интересите си, интелекта си, с възпитанието морала и така нататък. Тоест някои качества, които не се срещат често при красивите жени (може и да греша и тогава се извинявам на всички красиви жени – не искам да ги обидя, те в никакъв случай не заслужават това, най-малкото защото са радост за мъжката половина на човечеството и от тях са вдъхновени много добри и полезни дела). Та Галя (името разбира се е измислено) много ме привличаше, бяхме в една компания, често се виждахме и усещах как се влюбвам, но... винаги има едно “но”. То не беше в нея, а в мен. Беше ме страх от нея. Бях още много млад, нямах голям опит в любовта, въпреки привлекателната си външност. Какво ме притесняваше? Няколко неща. Първо, аз бях сираче, израснало на улицата и въпреки че се учех отлично си бях едно улично момче, а тя беше дама (да ме извинят още веднъж жените, но не всяка жена е дама, както и не всеки мъж е джентълмен). Е, аз положителна не бях. Бях си едно провинциалистче, не знаех още чужди езици, а тя говореше два западни езика, познаваше прекрасно западната култура. Е, и аз поназнайвах нещо, беше ми интересно да общувам с нея и на нея й беше интересно с мен (поне така усещах нещата), но все пак ме беше страх – да не се изложа, дали съм на нейното ниво, на човек който познава нещата от западната култура в оригинал, а не чрез социалистическите преводи, преразкази и коментари, израснала в различна от моята среда, на софиянка родена на жълтите павета, от старо интелигентно семейство. Дали няма да бъда отхвърлен и още по-страшно за това да научи цялата наша компания и да стана обект на присмех и подигравки (ах, този младежки, дори тинейджърски страх). Имаше и още нещо – тя не беше от лесните момичета, беше много ... не знам как да го кажа може би “сериозна”, но и това не е точната дума. Във всеки случай респектираше не само мен, но и много други момчета, които също я харесваха, но не смееха да направят опит да се сближат с нея. А при мен имаше и още нещо – въпреки че бях израснал без баща, все пак имах семейство и то проблемно семейство, с което меко казано не можех да се гордея. Измъчваше ме въпроса, какво ще стане с нашата връзка, когато тя се запознае с моето семейство (атмосферата там поради болести, тежка съдба и ред други неща беше отвратителна, ужасна и .... е да не навлизам в подробности), както и в средата на по-голямата ми рода, която беше много патриархална и ограничено-провинциална, но с която не можех да скъсам от морални съображения – всички те бяха помагали да мога да дойда в София, да се изуча и да стана това което бях станал – многообещаващ млад човек. А че в един момент ще трябва да се стигне до запознанство с роднините за мен не подлежеше на съмнение, защото аз и за миг не допусках, че бих могъл да изкарам някаква кратка, неангажираща “love story” с Галя и нещата да спрат до там. Нейната сериозност изобщо не ми даваше възможност дори да си помисля, че тя би се интересувала от нещо подобно и че аз бих могъл да постъпя така подличко, като само да й разбия сърцето. И тогава се появи Петя. Тя не беше от нашата компания. И тя като Галя живееше на жълтите павета, но и тя като мен беше попаднала там от провинцията. Беше руса (нямам нищо против блондинките, дори напротив, както ще покаже по-нататъшното развитие на нещата) за разлика от чернокосата Галя. Петя също беше умна и интелигентна, красива и най-вече много весела и забавна. Голяма купонджийка и с чувство за хумор. Веднага се харесахме и сближихме. Нямаше я онази невидима дистанция като при Галя. Въпреки че я ухажваха всички момчета около нея, тя кой знае защо избра мен, станахме гаджета и аз я въведох в нашата интелектуална компания. И тук както навсякъде тя предизвика ако не фурор, то поне много радушен и топъл прием. Казах че тя също беше с широки интереси, интелигентна и забавна. Нещата се развиваха от само себе си. Все пак имаше един период на колебание преди да въведа Петя в моята компания - отначало се движехме заедно само в нейната, защото разбирах, че това ще бъде рубикона, който ако го премина вече ще е невъзможно да разчитам нещо да се случи между мен и Галя, а лека “закачка” все пак може би между нас имаше. Може би не “закачка”, а нещо като неуловимо вътрешно взаимно привличане, но външно то не се проявяваше по-никакъв начин от никой от нас двамата. Е разбира се, пръв трябваше да го проява аз и то да бъде подобаващо – най-малкото да извърша нещо невероятно впечатляващо, да сваля всички звезди от небето в краката й, да извърша нещо геройско и събера очите на всички в нашата компания и не знам още какво. Именно това “не знам още какво” ме плашеше най-много както и факта, че си давах сметка, че дори и да спечеля Галя в първия момент, това няма да ми даде право на любовта й до края на живота. С нея ще трябва да се доказвам ежедневно, няма да имам право на никакво отпускане.

(продължанието друг път)



ЕДНА БАНАЛНА ИСТОРИЯ (част втора)

С Петя нещата не бяха такива, там всичко беше лесно. Е, имаше леки конфликтчета, но те бързо преминаваха. Аз, както казах, съм импулсивна личност и някои неща, които в характера й ме дразнеха, ме караха да избухвам понякога, но бързо ми минаваше, а и тя с веселия си нрав и тактичността си бързо изглаждаше недоразуменията, а и от своя страйна лесно прощаваше някои мои недостатъци и прегрешения – прекалената отдаденост на работата, понякога известна немарливост и невнимание към облеклото, не до там изтънченото ми светско поведение и неумението ми да танцувам, както и някои мои нетактичности, недостатъчната ми романтичност и т. н. Неща дребни за мен, но на които жените много държат. Описвам всичко това така както си го представях тогава на двайсет години, не както го виждам днес на четиресет. (Е, може би да имам и по-големи недостатъци, но да не искам да си ги призная). И така някак си естествено, по тези и по много други причини, а най вече някак от само себе си везните се наклониха в полза на Петя. Понеже нещата много се проточиха, а и не искам да навлизам в подробности, които казах засягат не само мен и могат да обидят някого ще бъда пределно кратък по-нататък. С Петя се оженихме и преживяхме страхотни моменти заедно, за които ще си спомням винаги. И винаги ще й бъда благодарен за тях. Постепенно обаче проблемите, които в началото бяха незабележими нарастваха. От моя гледна точка, всички те идваха от нейната безхарактерност, от това, че лесно се поддаваше на изкушенията – всякакви, някои невинни, други не чак толкова. Те и пречеха да върви напред и да се развива, докато аз напредвах и различията ни нарастваха, въпреки че в началото, когато се запознахме мечтите ни съвпадаха. Постепенно тя, започна да се отказва от тях, защото те изискваха труд, воля, борба. Приех го, защото за мен беше важното да бъдем заедно, защото я обичах, защото тя ми даряваше щастие. С годините обаче, проблемите нарстваха, все по-трудно ми беше да се примирявам с тях, започнахме да спорим, понякога дори да се караме, за да открия в един момент, че аз не съм единственият мъж в живота й. Всичко друго можех да приема (щом приех донякъде, макар и с голяма неохота и като нещо временно, въпреки че доста се проточи - нежеланието й да имаме деца), но не и това. Всъщност може би щях да простя и това, без да съм сигурен, разбира се. Колебаех се, как да постъпя, бях жестоко наранен и разбирах, че нещата вече не могат да бъдат предишните, въпреки че още я обичах. Любовта ни обаче агонизираше. Обичам я и сега (по доста странен начин, в който преобладава благодарността и спомена), въпреки че не сме се виждали от години. Тогава тя се кълнеше, че всичко било голяма грешка и че страшно съжалява, и че обича единствено мен. Аз се измъчвах, къде ли съм допуснал грешка, за да я загубя, за да я подтикна към изневяра и се обвинявах в какво ли не. В един момент обаче разбрах с неопровержими доказателства, а после и от признания, че съм се заблуждавал за много неща и че съм бил много наивен. Разделихме се. Въпреки всичко съм запазил много щастливи спомени от времето, в което бяхме заедно и съм й благодарен за тях. Всъщност Петя ми даде всичко, на което е била способна, може би дори и повече. Ако то не е било достатъчно за мен, то вината не е нейна, а моя. Аз трябваше да разбера още в началото, че някои неща просто не бива да очаквам от нея. Не може да искаш невъзможното. Това не е критика, просто всички сме много различни. На нея също не й е било лесно с мен - с недостатъците ми и с изискванията ми. Тя също е трябвало да се примирява с неща, които не са й харесвали.
А сега за Галя. Скоро след като аз се ожених, тя също се омъжи. Несполучливо, но това се разбра след време. Все пак както аз си мислех още в началото, тя не беше от жените които ще се примирят с нещо половинчато, въпреки че много други жени на нейно място щяха да преглътнат нещата, а други дори щяха да недоумяват, какво трябва да преглъщат. Мъжът й беше с завидно материално положение, нищо не й отказваше, уреждаше я да пътува на Запад (баща му беше от голямото “Добро утро”), обличаше я с парижки дрехи (още по времето на соца), но на Галя явно нещо не й е стигало й тя го напусна. Реши го много трудно, но го реши. И много трагично го преживя и дори направи спонтанен аборт, защото нещата се разиграха в най-неподходящия момент, когато тя беше бременна. През всичките години, когато аз бях женен и когато тя беше омъжена и когато аз се разведох и когато тя се разведе ние продължавахме да се срещаме в нашата компания, подържахме приятелски отношения, още усещахме (поне аз) някаква вътрешна близост и някакво привличане, но нещата вече не бяха същите и аз разбирах че никога няма да бъдат същите, ако изобщо са били възможни. Защото аз бях извършил едно предателство, поне аз усещах нещата така, мисля че и тя така ги усещаше, въпреки че никога не сме говорили за това. Защо разказвам всичко това. Защото не мога да си простя, че тогава, когато преди 20 години стоях на кръстопътя и се чудех кой път да поема избрах, по-лесния път. Да точно така, въпреки всички аргументи “за” и “против” днес ясно разбирам, че истината е, че избрах по-лесния вариант, който тогава ми се струваше, че е и по-малко рисков. (Голяма заблуда.) Сега след толкова години и след опита на моя провал - вече говоря от днешна гледна точка, със сегашния си опит и разбирания - си давам сметка, че не направих правилния избор. Не се оплаквам, преживял съм страхотни моменти, но трябваше, все пак, да избера по-трудния път. Не биваше да се плаша от трудностите и да си направя сметката, че по-доброто за мен, това което повече отговаря на мен като личност е друго, въпреки че и към мен изискванията щяха да са по-големи. Но не бива да разчиташ, че ще получиш нещо без да платиш за него съответната цена (не винаги с пари, разбира се). Трудния път понякога е по-добрия и извежда по-надалече. Сега съм по-сигурен от тогава, че нямаше да се изложа, нямаше да се проваля, че щях да постигна успех в живота, дори може да съм го постигнал, но... Галя я няма до мен. Няма я и Петя. Има други хора, но това е друга история.

ТРЯБВА ЛИ ВИНАГИ ДА УСПЯВАМЕ В ЖИВОТА

"Нека имаме спокойствието да приемаме нещата,
които не можем да променим, смелостта да
променяме нещата, които можем, и мъдростта
да правим разликата. "

ИЛИ

"Лудите, лудите, те да са живи!"

За тази публикация ме подтикна нещо, написано в Полетът на костенурката - тема от 20 юни от "Кладенецът на желанията". Искам да кажа, че авторът на блога - Лидия Стайкова - много ми харесва с нейния оптимизъм, желанието да вдъхне вяра на хората в успеха, чувството й за хумор и дори самоирония (виж тази й публикация - "Дали успехът ми се дължи на външният ми вид") и още куп неща. Изобщо много положителна и симпатична личност. И много толерантна щом търпи моите нахални поствания в блога й и не ги е изтрила. Още повече, че не съм и ученик (то учениците пишат по-грамотно от мен и не пропускат толкова много запетайки). Тогава, защо пиша това? Може би за да внеса малко лудост в здравия разум. Във всеки случай, не за да споря с нея, а да разберат учениците, ако изобщо прочетат това, две неща. Първо, че животът не е непрекъснат низ от победи (дори да го живееш правилно и да постъпваш умно), а непрекъсната борба и има случаи и ситуации, в които ще търпиш поражение, но важното е да ги приемаш като нещо нормално и да продължаваш нататък, след тях ще дойдат и победи. И второто, което може би е по-важно, но и по-трудно за разбиране, и за моя радост се случва доста по-рядко в живота на човека, че има ситуации, в които е по-достойно да застанеш на губещата страна. И затова не приемам мотото, което съм сложил в началото и което заимствах от финала на спомената публикация в Полетът на костенурката. Още повече, че ние българите имаме слабостта да обявяваме много неща за такива, които не зависят от нас и много често си пасуваме в трудни ситуации. Ситуации в които, може би лично от нас, поотделно и да не зависят, но от всички нас заедно, положително зависят. Но оправданието ние вече си го имаме. И така започвам дълбокомислените си разсъждения, като предварително се извинявам, ако са досадни за някого.
Нека започнем с един далечен пример от началото на ХІХ век в Русия. Един човек -Чаадаев публикува някакво си "Философско писмо", в което казва доста неприятни истина за властите, относно страната си. Царят е раздразнен, защото официалната преса тръби, че всичко в държавата тече по мед и масло. Царя може да направи всичко и го прави - спира списанието, което е публикувало писмото, уволнява цензора, който го е пуснал. Но какво да прави с автора? Не е много удобно да го прати в Сибир, защото той е висш аристократ и това ще напомни за неотдавнашната му сурова разправа с декабристите. А и още нещо - ще разруши мита от една страна, че той е либерален монарх, а друга мита, че няма разумни сили в обществото, които да са недоволни от неговото управление. Но обществото и недоволните все пак трябва да бъдат сплашени и тогава Чаадаев е обявен от царя за луд. В онази Русия никой не смее да подложи на съмнение тази височайша диагноза, на главния лекар в държавата. Никой вече не смее да се среща с опасния болен, да общува и говори с него и т. н. Представете си какво мъчение и каква гавра е това за един интелигентен и умен човек, който живее в центъра на Москва, но се чувства дори по-зле, отколкото ако да беше заточен в Сибир. Пълна изолация и мижитурщина от страна на обществото. Какво прави Чаадаев? Той разбира, че е обречен на провал и тотална загуба в тази ситуация. Е, може да я избегне, трябва само да се разкае, публично - иначе, живот по-лош и от заточение в Сибир. Заточените там декабристи, много от които негови другари и приятели, са герои и мъченици, а той е просто луд. Цялото общество сковано от страха, с много малко изключения, приема тази "диагноза". Чаадаев избира съзнателно поражението. До края на живота си, той живее достойно като с редките си публични появи, при които никой не смее да го доближи и заговори (а и той не се стреми към това за да не навреди на приятелите си) само с безупречното си облекло, държане и мъжествено поведение прави такова впечатление на всички, включително и на враговете си, че моралната победа е на негова страна. Но цената е - пълно поражение в личен, житейски план. Неговите Философски писма, които продължава да пише и "Апология на лудия", остават забранени и неиздадени още цяло столетие и стигат да нас само благодарение на верните му последователи (той не успява да създаде семейство и затова няма и деца и наследници). Ето един човек, който съзнателно избира поражението пред успеха в живота.
Но да стъпим на българска почва и да си припомним нещо, което е малко по-оптимистично. Вярвали ли са апостолите на априлското въстание, (особено след неуспеха на Старозагорското въстание година преди това), че ще успеят със собствени сили, на българския невъоръжен народ, да премахнат турското иго/робство/владичество. С пушки кремъклийки и черешови топчета, срещу модерно въоръжената редовната турска армия тук, както казва Вазов, "во чрево адово". Вярвали ли са участниците във въстанието в това. Мнозина положително са искали да вярват и са вярвали на емоционално ниво, но с разума си са разбирали, че това ще е чудо и нормално не може да се случи. Надявали са се Европа да се намеси. Затова и Ботев тръгва с четата си вече след като е знаел за неуспеха на въстанието. Затова и Вазов нарича тази вяра "пиянството на един народ". Защото тя не може да почива на здрав разум. От тук и думите му: "Лудите, лудите, те да са живи!". На тях България дължи свободата си. Защо тогава са тръгнали да вдигат бунт. По същата причина, по която Кочо Честименски се самоубива в Перущица. Не защото са били луди, а защото са избрали в един момент смъртта и поражението пред живота в робство. От гледна точка на здравия разум и мъдростта, то си е чиста лудост. Оптимистичния финал - свободата на България, за наша радост, тъкмо в тоя случай е дошъл само след няколко години. Не след век, както е при Чаадаев. И както е случая с редица други български въстаници срещу турското робство от времето на Петър Делян, та чак до участниците в Чипровското въстание (водачите и идеолозите му са Петър Парчевич и Бетър-Богдан) и тези от Велчовата завера (Велчо Джамдижята и капитан Георги Мамарчев). Не ми се вярва тези хора да са били наивни оптимисти. Всички те са били широко образовани и интелигентни, с добро обществено положение. Но не са можели да живеят спокойно и да гонят успеха в живота. С парите, които е имал и е хвърлил във въстанието Петър Делян е можел да си живее спокойно в странство, а капитан Георги Мамарчев го е чакала, ако не блестяща, то поне много добра кариера в руската армия. Велчо Джамджията също е можел да просперира в Турската империя и го е правил, но в един момент се е отказал да продължи по пътя на успеха и е увиснал на въжето. Не мога да повярвам, че всички тези хора не са съзнавали, колко жалък е шансът им за успех и че той (успеха) изобщо не зависи от тях самите, а от обстоятелства, които не са им подвластни и шансът е нищожно малък. Те обаче избират не успеха, а достойното поведение. Иначе не биха могли да живеят и затова именно са велики, а не че са били просто достатъчно наивни, глупави, луди или жадни за власт.
Нека вземем и един пример от ХХ век, с който да завършим. Чехия 1968 година. Нахлуването на Съветската армия. Дубчек разбира, че съпротивата е безсмислена, тя само би увеличила жертвите от страна на чехите и издава заповед Чешката армията, да не оказва никаква съпротива. Няма смисъл. Той много добре знае, какво става в Унгария през 1956 година. Войниците изпълняват заповедта на своя главнокомандващ, те затова са войници. Но какво правят цивилните чехи, които също помнят 56-та година в Унгария? Те не са войници и заповедите не са за тях. Те застават с телата си пред съветските танкове. Нима те са били толкова глупави, че да не разбират, че без армията (а дори и с нея), без оръжие, съпротивата е безсмислена, че поражението е неминуемо, че няма да надделеят над мощта на армиите на Варшавския договор, че Запада нямай да им помогне, както не е помогнал и на унгарците през 1956 г. Разбира се, те не са луди, но те не могат да приемат съветската намеса, те няма да се уважават, ако си останат кротко по домовете. Те избират поражението. Никой в цяла Чехословакия в онзи момент дори и по-върховете близо до властта (тази вечна изкусителка) не се намира да подпише дори и пост фактум Писмото, с което уж била извикана на помощ съветската армия. Никой не иска да се покрие с този позор в очите на обществото, дори и онези, които след това започват да управляват под съветска диктовка. И те не искат да поемат такъв срам! Тогава Чехословакия избира поражението, а не успеха с цената на позора. И съвсем накрая една лична съдба. Тази на Ян Палах. Неговият избор е най-голямото поражение в живота, неговата противоположност - смъртта. Но и това не му е достатъчно на този чешки студент, той избира това поражение да стане по един крайно мъчителен начин - самоизгаряне. Да избереш едно такова поражение, когато си в разцвета на силите си, е много тежко решение и дано на никой вече не му се налага да прави такъв избор. Но явно цената не за победата, а просто за оцеляването - да живееш под съветска власт, след като си вкусил свободата, е прекалено висока за него.
И съвсем, съвсем накрая. За министър Даниел Вълчев, макар той надали ще прочете това. Понеже той попита, какво да прави до се самозапали ли, след като нямало пари в държавата за учителските заплати и по този начин косвено се подигра с паметта на Ян Палах. Ако той имаше достойнство, то щеше да знае какво да направи. Ако наистина не е съгласен с водената от този кабинет политика и вярва, че заплатите на учителите, трябва да бъдат увеличени (и то не с мизерните десет процента), и ако имаше наистина чувство за собствено достойнство, и то не беше заслепено от властолюбие и сребролюбие (нямам предвид заплатата му на министър, а възможността за други източници на доходи поради властническата му позиция), той просто щеше да си подаде оставката. Това обаче е трудно решение и също е пример, че не е лесно да избереш поражението като запазиш достойнството си, пред недостойния, но все пак успех и просперитет в личен план.
Затова горния афоризъм бих заменил с мисълта: "Дано, когато това се случи, да имаме силата да изберем поражението в името на достойното поведение, и да имаме късмет да не ни се налага да правим този избор."
И за да не изглежда, че само давам акъл на чужд гръб, обещавам, че в началото на другата седмица (петък, събота и неделя няма да съм в София и няма да имам компютър под ръка) ще опиша един случай за победите, пораженията и достойното поведение от моя личен живот. Един случай, при който попаднах в ситуацията, да избирам между успеха и едно трудно бъдеще, ситуация в която, за моя жалост, не успях да постъпя по-най достойния начин. И цената, която трябваше да платя за това. В никакъв случай не изглеждам там като герой. Дори и по принуда като Мики Маус.

Всичко зелено е хубаво

Дори и зелените човечета от Марс са хубави. И зелените жаби са хубави, особено като се превърнат в принцеси, след като ги целунеш. Да не говорим за тревата, дърветата, морето, очите на жените... Който иска може да продължи. Както и онзи, който смятат, че има и зелени неща, които не са хубави, също може да го напише. Може да пишат дори далтонисти. Но само ако не знаят, че са такива.